aleviler alewiten

Невена Граматикова Житието на Демир Баба и създаването на ръкописи от мюсюлманите от хетеродоксните течения на исляма в Североизточна България / извор за културната и религиозната им история*

Мюсюлманите, принадлежали към хетеродоксните течения на исляма, имат принос в създаването и разпространението на мюсюлманската култура на Балканите. Те създават архитектурни и ръкописни паметници, които дават на съвременните изследователи ценна информация за историята на различните течения на исляма на Балканите. За самите създатели обаче тези паметници носят друга смислова натовареност. За тях това са свещени произведения, които съхраняват и предават на поколенията философската, морално-етичната и религиозната култура на неортодоксалното мюсюлманско население.

Досега ръкописни паметници на неортодоксалните мюсюлмани в българските земи не са били обект на задълбочено проучване поради факта, че са били неизвестни и труднодостъпни за изследователите. Тук ще разгледам един ръкописен паметник, създаден в средите на неортодоксални мюсюлмани, който ни дава сведения за тяхната култура и начин на живот. Той, както и други паметници, съхранявани и предавани от поколение на поколение, дават основание да се твърди, че макар и не толкова разнообразна и богата в жанрово и стилово отношение, своя ръкописна традиция са имали и мюсюлманите от хетеродосните течения на исляма.

В ранния османски период неортодоксалният ислям получава широко разпространение сред мюсюлманите, особено в източните и южните части на Анадол. С придвижването на исляма на запад към Балканите тези неортодоксални ислямски течения намират почва и в новозавладените земи. Техен носител са дервишите-мисионери.¹

За укрепване на религиозното единство на малоазийските газии, един от основните двигатели на завоеванията, съдейства свързването им с мюсюлманска религиозна организация, която съдържа динамичен елемент – този на странстващите тюркски дервиши-проповедници, средноазиатските “баба”. Те съпровождат армията в бойните й действия, поддържат духа на воините² и разпространяват идеите на мистичния религиозно-философски мироглед в рамките на исляма, наречен суфизъм.³ Привърженициет на суфизма считат, че е възможно да се постигне непосредствено духовно общуване на човека с Бога посредством личния опит. Според изследователите на исляма идеите на суфизма формират в недрата на официалната религия нов идеен пласт. Широки социални слоеве възприемат цяла система от нравствени и етически представи и ги осмислят като свои собствени. Привърженици на суфизма са много от странстващите проповедници (баба), известни под името къзълбаши, хуруфити, календери, абдали и други.

Тъй като мюсюлманското население от хетеродоксните течения на исляма в Североизточна България, сред които е разпространен ръкописният паметник, който ще представя тук, е известно с наименованието “къзълбаши”, ще се спра малко по-подробно на това понятие.

Всъщност къзълбашите⁴ били тюркски номадски племена, които населявали Северозападен Иран, т.е. областта, известна с името Хорасан. Те изпитвали влиянието на формана на исляма, изповядвана там, и отчасти на персийската култура. Заплашени от нашествията на монголите, голяма част от тези тюркски племена през ХІІІ в. се придвижват в западна посока. Именно те стават човешкият потенциал, на основата на който в края на ХV в. се изгражда Сефевидската държава, където шиитският ислям се превръща в официална религия.⁵

Алевиите са постоянният размирен елемент в граничните райони на Османската империя с Иран. Броят на алевиите и на територията на самата империя е голям. Те са преобладаващото население на Източен Анадол.

Доктрината, на която били привърженици алевиите, е рязко осъдена от официалния ислям. Това както и постоянните конфликти на османската държава с основния й противник на изток – шиитски Иран, става причина за жестоките преследвания, които османските султани Баязид ІІ, Селим І и Сюлейман І предприемат срещу алевиите. В резултат на войните на Селим І със сефевидския шах в Североизточна България са заточени алиани, сред които е разпространен култът към Демир Баба. Както споменах обаче, отделни проповедници-дервиши, които принадлежали към къзълбашите и абдалите, дошли тук още през ХV в. по време на военните действия на османските султани. Те се заселвали в селата или в запустели места, далеч от интензивните градски центрове. В тези кътчета, далеч от светската суета основавали своите обители (текета или завиета).

Пак според ръкописния паметник, който ще бъде анализиран, Демир Баба е свързан с бекташийския орден, поради което е необходимо да се спра и на връзката на алианството с бекташизма.

По-напред споменах, че идеите на суфизма се утвърждават трайно сред алевиите. Тези тюрки още в старите си поселения – Иран, Средна Азия и Източна Анадола, са попили “пътя на познанието” на великите средноазиатски суфии, утвърдили се в Иран. Това става важен фактор за по-лесната им адаптация към исляма. Този “път на познание” те пренасят и в новите си местоживелища на Балканите.

Идеите на суфизма внасят известна духовност в исляма и заставят да се погледне по-различно на човека, “сътворен по образ и подобие на Бога”, в чиято душа е “заложена частичка от божественото”, на неговото място и роля в природата и обществото. Именно тези концепции са залегнали в основата на философската и морално-етичната система на два мистични ордена, които се създават и функционират сред разглежданите тюркски племена. Морално-етичните идеали като “чистота на сърцето и ръцете”, социална справедливост, равенство на всички хора пред Бога, борба със злото, утвърждаване на добротата и братството сред хората, които били в съзвучие с духовните въжделения на вярващите, се превръщат в задължителен принцип за посветените в сефевидския и бекташийския орден.

Основателят на ордена на сефевидите шейх Сафиаддин (647/1249 – 735/1334), който се обявява за потомък на VІІ имам Муса Кязъм, е роден в Ердебил (Източен Азербайджан). От него води началото си сефевидската династия. Като силен тюркски орден той оказва значително религиозно и политическо влияние върху алевиите в Анадол. Неслучайно след идването си на власт шах Исмаил6 намира силна поддръжка сред тях.

С ордена на сефевидите били свързани и някои села на неортодоксални мюсюлмани в североизточна България (напр. бабаите в с. Севар). Това личи от факта, че те считат за свой главен духовен център текето в Ердебил. За да изпълняват легитимно функциите си, техните духовни водачи трябвало да вземат потвърждение (иджазет) от там.

Тъй като сефевидският орден бил духовен крепител на властта в Сефевидски Иран, неговите привърженици – къзълбашите били подложени в османската държава на жестоки преследвания и масови изтребления. За да се спасят, те се влели в ордена на бекташиите, към който османските власти се отнасяли относително търпимо заради съюза им с еничарите. Като полагат клетва за служене на Хаджи Бекташ Вели, духовен посредник в живота на религиозна община, в ордена се вливат много алевии (къзълбаши) както от номадски, така и от селски групи.

Като се проследи историят на бекташизма, се вижда, че той се е изградил върху основата на разнородното наследство на мюсюлманските синкретични течения и представите на анадолските тюрки и християни. Въпреки че официално е считан за сунтиски, шиизмът под суфийска форма става мощно подводно течение вътре в бекташийския орден.⁷ В нашия ръкопис има немалко сведения, които потвърждават това.

Бекташийският орден постепенно се превърнал в строго организиран и централизиран. Той се развил от практиката на поколение на един светец, получил широко разпространение сред селското население на Европейска Турция и изградил своя система от общини и обители. Той имал силно централизирана структура с подчинени групи в селата. В средите на тези селски бекташии (алевии) бил създаден и разглежданият тук ръкопис.

Тъй като алевиите в българските земи били селско население, те дълго време останали необразовани в съвременния смисъл на думата. Основната грижа на селяните била да осигурят икономическото си съществуване през превратностите на времето. Основна образователна институция в османската държава били цедресетата, в които се изучавал ортодоксалният сунитски ислям. Взаимната неприязън между преподавателите и привържениците на ортодоксалния ислямски култ, от една страна, и привържениците на неортодоксалните течения в исляма, от друга, рефлектирало върху желанието на неортодоксалните мюсюлмани да учат в тези училища. Затова сред тях броят на образованите според класическите ислямски канони не бил особено голям.

За сметка на това тези люде живеели по свои собствени закони и традиции. Проявявали интерес към собствената си история и религиозна култура, записвали сведения за историческата си съдба и за личностите, които формирали представата за тяхното братство.

Сред най-възрастните и досега се срещат записки, които съдържат стихове и песни от неортодоксални мюсюлмански поети, сведения за живота на 12-те шиитски имами, предания за живота и чудесата на Хаджи Бекташ Вели, символ на бекташийския орден, и за други почитани светци. Записвани са и молитви, които се използуват от тях при религиозните им обреди. Могат да се срещнат дори преписи на книги, тълкувани и разасняващи основните положения на алианството и бекташизма.⁸

В настоящата статия ще се спра на разказите, които са станали основа за създаването на един ръкописен сборник, посветен на много почитания в Североизточна България мюсюлмански алиански светец – Демир Баба. Целта на изложението е да представя текста, като въз основа на него се опитам да предложа един първичен текстологичен анализ от гледна точка на особеностите на бекташизма сред алианите и бекташийската символика. Ръкописът предлага разнообразни сведения и може да бъде разглеждан от различни страни – фолклористична, етноложка, езиковедска. В настоящата статия обаче аз не си поставям за задача да правя това, тъй като за тази цел са необходими по-задълбочени проучвания, които тепърва предстоят да бъдат направени.

С името на Демир Баба е свързана част от местния фолклор на селата, населени с алиани – Севар, Острово, Мъдрево, Свещари, Бисерци, Лъвино, Разградски окръг, и Преславци, Черник, Брадвари, Силистренски окръг. В очертания географски район са били известни множество предания и легенди за този светец, но само част от тях за записани. Ръкописната книга, която разглеждам, представлява събрание на част от тези легенди, битуващи сред алианското население. Анонимен автор ги е издирил и подредил съобразно представите си и достъпната му информация във форма на живопис.

Ръкописът е озаглавен: Haza kitab vilâyetnâme Timur Baba Sultan'ın kerametin beyan – “Това е книга за живота и чудесата на Тимур Баба Султан”. Книгата е написана на османотурски език. За изследователите този ръкопис става известен през 1952 г. Тогава етнографска експедиция, в състава на която е и фолклористът Евгени Теодоров, посещава лудогорските алиански села. В село Севар те случайно попадат на препис от този ръкопис.⁹ Не е известно от кого и кога е създаден оригиналът. Опитите ми да открия оригинала или препис от него се оказаха безуспешни. Така че засега самият ръкопис е известен само от едно фотокопие, което ми бе предоставено от местния краевед Борис Илиев, проявяващ интерес към преданията и легендите за Демир Баба.¹⁰ Някои интересни моменти от това вилайетнаме (житие) биват преведени на Евгени Теодоров от местния алианин Хюсеин А. Карахюсеинов, роден през 1899 г., който сам е правил препис на този ръкопис. Тях Теодоров е разгледал в две статии за доказване на тезата за връзката на Демир Баба с личността на хан Омуртаг.¹¹

Вероятно преписите на този ръкопис не са били много на брой, защото текстът е на османотурски език, изпъстрен с много арабски и персийски изрази и в този смисъл би могъл да бъде прочетен и разбран единствено от по-образованите алиани. Днес дори и сред възрастните алиани рядко се срещат владеещи арабската азбука и език, характерен за ХVІ-ХVІІІ в.

Ръкописният сборник се състои от 100 страници, като на всяка страница са изписани по 15 реда. За съжаление липстват 2 страници, което нарушава целостта на съдържанието. Не съществуват точни указания задатировката на ръкописа, но на стр. 5 е отбелязана датата – м. Мухаррем 1129 г. по Хиджра (16.12.1716 – 15.01.1717 г.). Съобщава се, че тогава записаното в този ръкопис е чуто от разказвачите. Такъв тип бележки (ривайет), които се срещат в османотурските ръкописи, се намират и по-нататък в текста. Всеки отделен разказ за епизод от живота и делата на Демир Баба започва с подобна бележка. От стила на изложението може да се предположи, че в сборника са включени и предания, чути от различни разказвачи. От годината, фиксирана в текста, може да се заключи, че легендите, които са записани в ръкописната книга, са създадени до началото на ХVІІІ в.

В кои години се развиват събитията, описани в ръкописа?

Категорични данни за това няма, но те се преплитат с името на султан Сюлейман І и се свързват с неговото управление (1520-1566 г.), а именно:

1. Самото споменаване на името на владетеля. В текста се казва: “по онова време на престола се възкачи един владетел, който се казваше Султан Сюлейман”; бекташийският светец Кадемли Баба разговаря с владетел, към който се обръща така: “Ти си един падишах, един велик Сюлейман, прозвището ти означава сила ...”

2. При описанието на някои от подвизите и чудесата на Демир Баба се визират конкретни исторически събития – походите на Сюлейман І срещу Унгария. При Буда (Будапеща) героят разгромява “войските на неверниците”, т.е. вероятно се визира завладяването на Буда в 1541 г., когато значителна част от Унгария минава под пряко османско владичество.¹²

3. В текста се говори за жената на владетеля – Хасеки султан, а Хасеки е прозвището на любимата жена на султан Сюлейман І.

4. Построяването на текето на Акязълъ Баба, където се развиват част от описаните събития, се отнася към първата половина на ХVІ в. при управлението на Сюлейман І.¹³ за датирането му помагат неговият план и архитектурните похвати, използвани при строежа. Те наподобяват плана и строежа на текето на Демир Баба, което подсказва, че вероятно и този сектантски архитектурен паметник трябва да се датира към първата половина на ХVІ в.¹⁴

Стилът и езикът на текста са свързани с мюсюлманско-суфийската традиция, а съдържанието му отразява религиозните и битови обичаи, които и до днес се спазват в обичайно-обредната и религиозната практика на неортодоксалните мюсюлмани-бекташии (алиани).

Още със зараждането си и ислямът налага забрана върху почитането на светци и свети места.¹⁵ Но още в първите векове от възникването на най-младата монотеистична религия по различни причини тази догма бива нарушавана. Култът към светците навлиза широко в шиитското направление на исляма и оставя трайни следи в него. Като светци мюсюлманите-шиити почитат Али, синовете му Хасан и Хюсеин и останалите шиитски имами, загиналите бойци в защита на шиизма в битката при Кербеля.¹⁶ Мюсюлманите-шиити превръщат в светци и религиозни водачи, проявили се с усърдно изпълнение на религиозните си задължения и прославили се с извършването на чудеса.

В зората на възникването и разрастването на османската държава някои османски султани са били свързани с мюсюлманските мистици и култа към светците. Сведения за това намираме в хрониката “История на османската държава” от Ашъкпашазаде, в хрониката на Мехмед Нешри “Огледало на света” и в анонимните османски хроники.¹⁷ Този факт се подкрепя и от един пасаж в разглеждания ръкопис, в който на стр. 21-22 се описва пристигането на султан Сюлейман на статбата на Хаджи деде (бащата на Демир Баба). Анонимният автор съобщава: “Въпреки че владетелите от онова време бяха ученици и благосклонни почитатели на светците”¹⁸, никой от гостите освен духовния водач на младоженеца и главен организатор на сватбеното тържество Кадемли Баба не научил за присъствието на султан Сюлейман на сватбата. Това е още едно сведение, че Акязълъ Баба бил приближен на султан Сюлейман, което още веднъж подсказва за близките отношения на някои османски султани с религиозни дейци, представители на неортодоксалните ислямски течения.

В потока на завоеванията на Балканите османските султани се отнасят благосклонно към процеса на основаване на завиета и текета от мисионерите-дервиши,¹⁹ принадлежащи към различни течения на исляма и почитани от мюсюлманското неортодоксално население като светци. За някои от тях са написани животоописания – вилайетнамета и менакъбнамета. Наред с животоописанията на прочутите личности на бекташизма – Хаджи Бекташ Вели, Абдал Муса, Хаджъм Султан, се срещат и вилайетнамета на светци от местно значение като например на Отман Баба, Саръ Салтък и др.²⁰ Но въпреки това броят на подобни текстове не е особено голям. Към този тип писмени паметници на мюсюлманската бекташийска литература принадлежи и разглежданото вилайетнаме на Демир Баба. Построяването на разказа в житието наподобява стила и езика в османските наративни източници (османските хроники).

В разглеждания ръкопис широко почитаният в Североизточна България светец се среща под имената Тимур Баба, Демир Баба, Кара Демир, Демир пехливан, Тимур ата, Демир ага.

Заглавната старница на ръкописа започва с проклятие към дявола и с благодарност и слава към Недостижимия (т.е. Бога). Изказва се благодарност към Пророците, с “чиято помощ хората са преминали от мрака на безбожието към светлината на вярата и милостта.”²¹ Изтъква се, че “с посредничеството на Пророците Аллах, създателят на вечното и съществуващото, е предоставил този път – явния (zahir) и тайния (batın), който е късметът, съдбата и тайната на посветените. Това е пътят на хората, достигнали божествената истина.”

Думата “yol” (път), която се употребява в ръкописа, има специфичен смисъл. За неортодоксалните мюсюлмани тя е синоним на централния термин в суфизма – “тарик”. “Тарик” означава пътят към достигането на Бога, пътят на мистичното познание, по който под ръководството на духовния наставник индивидът трябва да “проходи” (suluk at-tarik). Целта на “прохождането по пътя” е да се достигне божествената истина и личността, която се стреми към Бога, и божествената истина да се слеят в неразделно единство. Термините “yol”, “tarik”, “tarikat” играят съществена роля в бекташийската символика. Това ясно личи и от разглеждания ръкопис. Всеки, тръгнал по този мистичен път, трябва да премине през 4 врати, за да достигне до божествената истина. Това са: 1) шериатът – т.е. посветеният трябва да изучи и да прилага на практика основните предписания на исляма; 2) тарикат – изискванията на следвания мистичен път, или може да се каже, че това е тълкуването на шериата според представите на този мистичен път; 3) марифет е познанието (гносис), до което се достига чрез състояние на екстаз, това са чувствата, усещанията, откровенията на индивида. След като посветеният премине през тези три врати, достига до истината – Hakikat – четвъртата врата. Преминаването през нея олицетворява достигането на божествената истина. Мюсюлманите, изповядващи неортодоксалния ислям под организационната форма на бекташийския орден възприемат себе си като “посветени”, като “хора, достигнали Бога и божествената истина”. Самоназомамат се като “Hak erenler” и “Gerçek erenler”. Преминаването през втората врата, “тарикат” или още “тръгването по пътя”, означава посвещаването в идеите и принципите на алевизма и бекташизма. “Тарикат” е също организационната форма, под която се осъществява изповядването на религиозната доктрина. Този мистичен духовен път според алевиите и бекташиите е най-верният и правилният, за да се достигне до желаното общуване с Бога. Той определя и начина на живот на посветените в него, формира техните възгледи за живота и света.

На много места в текста на вилайетнамето анонимният автор говори за “zahir ve batın yolu” – “явния и скрития път”. Това е всъщност една от основните теософски концепции в суфизма, известна като “мистичен монизъм”. Според създателя й, великият шейх на суфизма Ибн Араби, бог като висша единосъща реалност се трактува в два аспекта: в скрита, неделима и непознаваема форма (батин), която не може да се определи и която не допуска никаква множественост; и в явна, видима форма (захир), в която тази реалност се проявява в цялото многообразие и множественост на съществата, сътворени от нея по свое желание и подобие.²² Тази суфийска концепция е била възприета и от мюсюлманите-алиани.

В текста, който разглеждам, се срещат молитви, които и до днес се изпълняват на религиозните сбирки на мюсюлманите – алевии. Те винаги се свързват с прославата на Мохамед и Али и завършват с израза “gerçek erenlerin demine hû diyelim hû” – “да се помолим за посветените, да пием за достигналите божествената истина”. Аналогичен е и краят на молитвите, записани след отделните постъпки на описваните във вилайетнамето мюсюлмански светци. С местоимението “Hû” (Той) се споменава Богът. Това е едно от имената на Бога, според тайния език на алевиите.

Анонимните автори на преданията, събрани във вилайетнамето, свързват Демир Баба с други, почитани от алианското население светци, които са патрони на текета в българските земи. В преданията са вплетени Акязълъ Баба, чието теке се намира при с. Оброчище, Варненско; Кадемли Баба, чието теке е до с. Калугерово, Новозагорско; Тай Хъзър, чието култово светилище е било в Русе; Къзана Султан, чието теке е до с. Момино, Търговищко. В ръкописа присъстват служителите на текето на Отман Баба до Хасково; шейхът на текето на Къзъл Дели Султан до Димотика. Тук е и Дурсун Баба, чийто “мейдан” бил в Бабадаг, и др.

Всички споменати религиозни водачи и култовите центрове, ръководени от тях, са свързани култово и организационно с бекташийския орден.²³

Мястото, където се събират дервишите и където се изпълняват бекташийските ритуали, се нарича “мейдан”. Терминът има сходно съдържание с названията на бекташийските култови центрове в българските земи – теке и завие, но не се покрива напълно с тях. “Мейдан” може да бъде и къщата на религиозния водач на общината, където посветените в братството бекташи се събират да изпълняват своите религиозни обичаи, а също и някое теке или завие, където живеят бекташийските дервиши. На това ритуално място винаги гори свещник (чирак) с 40 свещи, който се смята за свещен.

След споменаването на имената на признатите за светци религиозни водачи се използват формули за възвеличаване и благославяне на техните личности. В ислямските свещени писания такива формули неизменно съпътстват имената на Мохамед, на Али, на Пророците преди Мохамед. Ето някои от срещащите се в текста благословии:

Akyazılı Baba Sultan ol kani kerem ve ol kutb el-alim – Акязълъ Баба Султан, извор на великодушие, благородство и духовно познание;

Otman Baba Sultan ve ol kutb el-aktab – Отман Баба Султан, притежател на духовно съвършенство и извисеност или Отман баба, този полюс на полюсите;

Timur Baba Sultan – ol kani keramet ve ol genç hidayet – Тимур Баба Султан, извор на чудеса, чудотворства и млад проповедник на истинската вяра;

Timur Baba Sultan ol kani velayet ve ol madeni hakikat ve ol hatim velayet – Тимур Баба Султан, източник на святост и рудник на истината.²⁴

Тези формули символизират степента на посвещение в суфийската организация. В исляма не може да се направи твърдо разграничение между суфийските ордени и култа към светците. Източникът на духовната мощ – светецът, се асоциира с някой от ордените.²⁵ Приближените на Бога (евлия) са вътре в самия орден. Всички споменати в текста религиозни водачи са достигнали състоянието на святост (вилайет). Преминали са през всички степени на посвещение в бекташийския орден. В ръкописа е описано през какви степени на послушничество преминава Демир Баба, за да достигне до състоянието на “вилайа”.

Изложението на книгата за живота и чудесата на Тимур Баба Султан започва със споменаването, че на османския престол се възкачил един падишах, който се наричал султан Сюлейман. Този владетел имал приближен човек, който бил достигнал “висше духовно съвършенство” (kutb el-aktab). Той се казвал Акязълъ Баба. “Kutb” е ранг в йерархията на светците (евлия), а формулата “kutb al-aktab” е висшият ранг на “евлия” в много ордени.²⁶ Тя е степен в суфийската доктрина “Ан-нур ал-Мохаммеди” (светлината на Мохамед) и изразява образа на божието в неговата цялостност, божественото съзнание на досътворената светлина, от която се сътворява всичко. Светът всъщност е проявление на тази светлина. Тя се въплъщава най-напред в Адам, после в Пророците и след това в “aktab” (множествено число от kutb – мистиците, достигнали висшата степен на зрялост). Всеки от тях се явява “съвършен човек” (ал-инсан ал камил). Концепцията за “kutb” – полюсът, на който се държи светът и който стои начело на невидима йерархия на светци, е суфийски еквивалент на идеята за шиитския имам.

Потребността от непосредствено знание на божественото слово принуждава истинската същност на исляма (ал-хакикат ал-Муххаммедийа) във всяка епоха да се превъплъщава в този, който е известен като полюса на своето време (kutb zamanı). Тази истинска същност или още божествена светлина се открива на немного избрани мистици. Тези избрани мистици преминавали всички степени на посвещение и познание и след като докажели своята святост (вилайа) чрез дадени свише духовни способности да вършат чудеса (керамет), ставали “kutb”, т.е. полюс на Вселената. Представената суфийска концепция е залегнала и във философско-религиозната доктрина на бекташийския орден. В разглеждания ръкопис Акязълъ Баба е представен като “полюса на своето време”.

Преди своята смърт духовният водач Акязълъ Баба предоставя на Демир, мистикът избран да наследи неговото духовно могъщество, символите на своята святост. Този ритуален акт се осъществява, след като Демир Баба е доказал чрез извършването на чудеса (керамат) божието благоволение върху себе си. Преминавайки тази степен, той става “kutb el-aktab” – полюс на полюсите.

Отбелязано е, че предстоящото раждане на такъв юнак като Тимур Баба е съобщено най-напред от Акязълъ Баба. Нататък в изложението се проследява родословието на Тимур Баба. Започва се от Нух (Ной), минава се през Ибрахим (Авраам), Мохаммед, Али ибн Абу Талиб и неговите наследници. По този начин името на Тимур Баба се свързва генетически с основателите на шиитското направление на исляма, а също и със символа на бекташизма – Хаджи Бекташ Вели. Всъщност свързването на различните светци в неортодоксалните течения на исляма с рода на Али е характерен момент в агиографската литература. Същото се отнася и за бекташизма. Бекташийският орден се считал официално за сунитски, но съвсем не бил ортодоксален, а по своето благоговейно отношение към рода на Али той може със същия успех да се нарече шиитски.²⁷

В преданието се разказва, че Акязлъ Баба Султан имал много близък съмишленик и последовател на име Хаджи деде. Прочутият духовен водач се обръщал към него с думите: “моят румски абдал”. От това обръщение може да се заключи, че става въпрос за групата “Абдалани Рум”. Това са пътуващи, странстващи дервиши, които от гледна точка на обичаи и обреди са шиити и алевии.²⁸ Повечето от тези дервиши не се женели, заселвали се предимно в селата и живеели в завиетата и текетата. Те били бедни и живеели от милостиня далеч от светските дела. Много от тези дервиши, живеещи в обителите, се занимавали и със земеделска дейност. Не за всички абдали обаче бил характерен този начин на живот.²⁹ Някои групи от тях не се придържали към принципа на целибата, изграждали села в различни райони на Османската империя и били известни като племето на къзълбашите. В преданията си тези абдали сами казват, че са дошли от Хорасан. Етнически те не могат да се отделят от тюрките-алевии. Както беше споменато, дервишкото братство на бекташиите се развива като орден, който абсорбира тези мистико-хетеродоксни групи дервиши.

Използваната в текста терминология подсказва, че Акязлъ Баба и дервишите от неговото обкръжение са принадлежали към групата “Абдалани Рум”.

Съставителят на ръкописната книга продължава разказа си със семейството на Демир Баба. В един разговор Акязлъ Баба убеждава своя приближен дервиш Хаджи деде да се ожени. Духовният водач съобщава на Хаджи деде, че е предопределено раждането на светеца (евлия), който ще стане “kutb-az-zamani” (т.е. полюсът на своето време), и именно той трябва да стане негов баща. Хаджи деде му отговаря: “О, водачо! О, учителю! Аз не бих могъл да изоставя духовния си водач заради една жена, не бих могъл да понеса този грях! Аз съм погълнал чистата и невинна почтенност и целомъдрие, отказал съм се от удоволствията и насладите на света, целият съм се превърнал в дух, сега какво, пак ли да стана тяло, водачо?”

Убедителните слова на Акязлъ Баба за “предопределението” обаче оказват силно въздействие върху Хаджи деде и той приема да се ожени и да стане баща на светеца, който ще избави хората от мъките им – Черния Демир. По този случай се слага обредна трапеза – “Seyahat sofusu”, на която преди угощението се чете молитва от водача: “Да бъде пълна трапезата на Черния Демир, да е здрав и силен кръстът на моя Хаджи, да е добър късметът ни и резултатите да са добри”. Устройването на обредни угощения е много характерен момент в ритуалната практика на мюсюлманите от бекташийския орден. С тях те отбелязват религиозните си празници или важни събития в живота си. Тези обредни угощения имат специални названия, визиращи повода, по който са организирани, и на тях се събират всички членове на религиозната община. Преди и след угощението водачът чете специални молитви. Религиозният акт на съпровождане на всяка постъпка с молитва се нарича “gülbenk çekmek”. Този тип бекташийски обичаи са описани в разглеждания текст.

С благословията на своя духовен отец и на останалите дервиши от текето на Акязлъ Баба край р. Батова Хаджи деде се отправя на пътешествие. Пристига в с. Гьокче су.³⁰ Описано е как жителите на селото посрещат с почести и уважение този дервиш. За бекташизма е характерно вярващите да се отнасят с почит към хората, които се отдават с цялата си душа на изповядването на ислямската религия в нейната алианска форма. Според тях това са хора, които се характеризират с духовна извисеност. Към тях по принцип принадлежат и дервишите.³¹ След като научават, че Хаджи деде е от духовните ученици на Акязлъ Баба, жителите на Гьокче су го канят на празника си “Кърклар”.³² За да се убедят, че един гостенин действително принадлежи към тяхното братство, мюсюлманите-бекташии го изпитват чрез своеобразни тайни символи. Допускат го в средата си, ако успее да издържи проверката на тестовете, на които е подложен. Условието за неговото присъствие на религиозния празник “Кърклар” е да не прави достояние на никого това, което вижда. Казват му: “Това, което си видял с очите си, не го разкривай на други с езика си. Ако ще изпълниш това условие, бъди наш гост, стани и играй с нас “сема”.

Тази тайна символика служи на вярващите алиани да се разпознават. Тя е характерна за шиитските течения на исляма, в които се утвърждава принципът “такийа”. Тъй като извън Иран мюсюлманите–шиити са преследвани от сунитските ортодокси, членовете на различни течения и ордени задължително спазват принципа, състоящ се в задължително скриване на изповядването на тази вяра и нарочен привиден отказ от нея с цел предпазливост. Заради това и религиозните сбирки на тези мюсюлмани се провеждат тайно и на тях задължително се назначават “гьозчии”, т.е. хора, които наблюдават дали на сбирката не се промъкват външни агенти, и охраняват дома, където се провежда религиозният обред. Постът на “гьозчия”-та (наблюдател, пазител) е един от 12-те поста в йерархията на бекташийския орден. Спазването на доктрината “такийа” е неотменимо условие за принадлежност към братството.

Ритуалният танц “сема” бележи края на религиозните събрания на бекташиите. Той е символ на единението с Бога. Това мистично радеене под съпровод на музика на струнен инструмент (саз) е отличителен компонент на много суфийски братства. То присъства неотменно в религиозната обредна практика на алианското и бекташийско население. Танцът “сема” се изпълнява в кръг, като вярващите се гледат в лицето.

Според редица познавачи на суфийската символика това въртене предава отношенията между духа и Аллах в неговата вътрешна природа (сър) и битието (вуджуд).

В ръкописа е записан текстът на един нефес (религиозна песен), посветен на споменатия празник. И до днес тази песен може да бъде чута в изпълнение на къзълбашите от Североизточна България. Неин автор е известният шиитски поет от ХVІ в. Хатаи.³³ Текстът на записания нефес отразява житейската философия на алианските общности.

След като бива приет на празника от жителите на посоченото село, Хаджи деде им разкрива целта на своето гостуване – да си намери подходяща жена, която да стане майка на Черния Демир. Жителите на селото сгодяват дервиша за дъщерята на Турран Халифе – Захиде.

От стр. 12 нататък са описани действията на дервишите и на религиозния водач Акязлъ Баба във връзка с женитбата на Хаджи деде. Сватбеният обичай, описан в ръкописа, е аналогичен на сватбените ритуали на алианите и до днес.

Сватбата бива отпразнувана в с. Кованджълар (с. Пчелина), Шуменско и в с. Гьокче су (вероятно с. Синя вода, Разградско). Според разказа на възрастни алиани от този район самият дервиш Хаджи деде е бил от с. Пчелина, Шуменско. Съществувалото там теке на Али деде според тях е било всъщност на бащата на Тимур Баба.

На сватбата били поканени всички известни и почитани хора на ордена от околността и от други райони, дошъл дори санджакбеят на Чирмен. Събрали се всички известни личности на бекташийския орден – живите патрони на текета и завиета, служителите в тези текета – шейхове, тюрбедари, наблюдатели (гьозчии). Присъствали още всички “дервиши и фукара”. Известно е, че членовете на суфийските ордени, както и на бекташийския орден се делели на две категории – на тези, “които са дали обет”, и на миряни. Към първата категория се отнасят дервишите, които често се назовавали като “фукара”. Те съставяли неголяма част от братството и се асоциирали с бедност и нищета. Живеели в обителите и били според тях хора, които се “нуждаели от божията милостиня”. Кадемли Баба бил главен ръководител на действията около сватбеното тържество.

Тези факти потвърждават, че бекташийските култови центрове образували организирана мрежа и поддържали тесни връзки помежду си. Съществувала и определена йерархия в значимостта и функциите на отделните култови центрове, както и сред религиозните водачи, от които са основани. Според сведенията от разглежданото вилайетнаме се вижда, че Акязлъ Баба Султан бил главният сред бекташийските водачи в българските земи под османска власт; след него по своята значимост и авторитет следвал Кадемли Баба. В ръкописа е посочено, че той направил проверка за присъствието на всички бекташийски служители на сватбеното тържество, тъй като “беше сераскер”. В бекташизма длъжността “сераскер” не съществува, нямам и сведения въпросната личност да е заемала такъв пост в османската армия, което навежда към заключението за главенството му сред бекташиите в източните балкански земи.

На сватбата са присъствали присъствали представители на 40 джемаата (селски религиозни общини), имало 40 чирака (свещника), наредени били 40 трапези. Числото 40 е свещено в символиката на алианите-бекташии.³⁴ То символизира 40-те почитани личности в шиизма, сподвижници на Али. Празникът “Кърклар” носи името именно на тези четиридесет души, чиито имена посветените пазят в дълбока тайна и вярват дълбоко в тяхната святост.

За кръстник (sağdıç) на Хаджи деде бил избран Дурсун Баба, Къзана Султан била избрана за кръстница на булката Захиде, а Тай Хъзър заема мястото на бащата на младоженеца.

В бекташизма съществува традиция след сватбеното тържество булката да окаже почит и уважение към религиозните водачи с ритуално измиване на ръцете и краката им. Описан е моментът, когато младата булка Захиде извършва този обред – оказва уважение към Акязлъ Баба, Кадемли Баба и Мустафа Баба.

От стр. 29 нататък в ръкописа са записани преданията, свързани непосредствено с Тимур Баба. В разговора между Акязлъ Баба и Хаджи деде в текето при р. Батова водачът се обръща към своя ученик: “Иди и създай Черния Демир, но не ме забравяй, след 40 дни ела да ме навестиш”.

В преданието е записано, че Тимур Баба се ражда на този свят в събота. Авторът с нескривана радост пише: “Като слънце Тимур Баба изпълни света”. След като се съобщава фактът за неговото раждане, следват молитви в прослава на Мохамед и Али. Щом научават радостната вест, Акязлъ Баба, Кадемли Баба и Дурсун Баба пристигат веднага. От изложението става ясно, че тези трима почитани като светци религиозни водачи изграят важна роля в живота на Тимур Баба. Най-главният от тях, Акязлъ Баба, благославя новороденото. На въпроса на Акязлъ Баба: “Какво общо имаш с това дете, какво ти се пада то?”, един дервиш на име Гьоч бек, близък другар на Хаджи деде, отговаря: “Той е син на важен, почитан човек, той е надеждата на избрания от нас път, той е спасителят на пътя ни!” Под “пътя ни” тук се визира бекташийският орден. Това се потвърждава и от епизода в текето на Кадемли Баба до Нова Загора, където по негова покана седемнадесет години след раждането на Тимур идват на посещение Акязлъ Баба, Тимур и Хаджи деде. Там се събират първенците на следвания път. Описвайки гостуването им, разказвачът е записал следния разговор между двете високопоставени религиозни личности Кадемли Баба и Акязлъ Баба. Кадемли Баба се обръща към Акязлъ Баба по следния начин: “Sen Hak esnası bir velisin, Hak Bektaşisin, sahib mürvetsin, Hak senindir” – “Ти си един светец сред приятелите на Бога, ти си истински, достигнал Бога бекташи, ти си извор на великодушие и щедрост, Бог е твой”.

След това двамата отправят молитва към Хаджи Бекташ Вели – създателя на следваното социално-религиозно течение.

След гостуването при Кадемли Баба Тимур, неговият духовен водач и баща му тръгват на пътешествие и посещават известните бекташийски текета на Отман Баба (край с. Тракиец, Хасковско); на Мустафа Баба³⁵; на Йолкулу Баба³⁶; на Хафъз Баба³⁷; на Дикелли Хюсеин Баба³⁸; на Къзана Султан³⁹; на Муса Баба⁴⁰; на Али бей Тай Хъзър⁴¹.

Обредът на посещение на гроба на светец се нарича “зийар”. Мистикът извършва “зийар” с цел да достигне духовно общуване със светеца и да получи неговото застъпничество. Не само великият шейх на ордена, но и неговите приемници, наследяващи духовната му сила, стават посредници в предаването на неговото духовно могъщество. По своята вътрешна сакрална значимост извършването на “зийар” е аналогично с ходенето на хадж.

След петгодишно пътуване по свети за бекташизма места те отново се връщат в текето край Батова. След това пътуване Акязлъ Баба благославя Тимур като вече вещ в духовните дела, въвежда го в основите на изповядваната доктрина. Предоставя му своята святост, способности и духовна извисеност. Този акт олицетворява преминаването на Тимур Баба през всички степени на посвещение и обучение в ордена. Това означава, че Демир Баба вече е достигнал стадия “вилайа” (святост). По-нататък в текста той доказва това с извършването на много чудеса (“керамат”).

За да достигне до първенствуващо място в бекташийския орден, Тимур Баба трябва да премине през различни постове в бекташизма. Седем години той заемал длъжността “накъб” в текето на Дурсун Баба, след което бил повишен в служебната йерархия и бил назначен на длъжността “екмекчи”. Това е третият пост в бекташизма, който отговаря на името на Балъм Султан, приеман от бекташите за втори създател на бекташизма. Името Балъм Султан в края на ХV и началото на ХVІ в. превръща бекташизма в строго организирана йерархическа, централизирана организация. Постовете, които той въвежда, са 12 на брой и отговарят на 12-те длъжности.⁴² Те са най-яркият белег за превръщането на бекташизма в организация и показват израстването и достигането на определена степен в служебната йерархия от отделни членове на ордена. Постът представлява отделна инстанция в йерархическата стълбица на бекташизма. Броят 12 символизира дванадесетте шиитски имами. В частта от ръкописа, която ми е достъпна, се вижда, че Тимур Баба е заемал последователно четвъртия и третия пост в бекташийската длъжностна йерархия. Описан е и епизодът на приемането на Тимур Баба в пантеона на мюсюлманските бекташийски религиозни водачи.

В преданията за чудесата, извършени от Тимур Баба, образът на алианския дервиш придобива митологични черти. Със свърхестествената си сила той срива гори и планини, от силата на вика му затреперват моретата и планините. Извършването на чудеса се смятало от вярващите за проява на божията милост, която се изсипва върху този светец.

Според суфийската концепция има два типа светци (вали): първите – избрани от бога извечно, и вторите – такива, на които бог е ниспослал особена милост за техните милосърдни деяния (минна). Тази концепция е разработена още от големия мистик ал-Джунайд: “Бог има избраници (сафва) сред своите роби, които са най-чистите измежду неговите творения. Той е избрал тях за “вилайа” и ги е отделил, неспославайки им особена милост “карама”... Именно тях той е сътворил от извечността за себе си, за това те да пребивават с него”.⁴³

От стр. 54 до стр. 67 авторът описва двубоя на Тимур Баба с ламята в страната на татарите. Владетелите на тази страна начело със Султан Али Джингиззаде търсели човек, който да надвие ламята, причинила толкова злини на хората тук. Поканили Тимур Баба, който се бил прочул с чудесата си. Той се съгласил да им окаже помощ заради мюсюлманите в тази страна и от уважение към бойците, паднали в “борба за вярата”. Произнасяйки молитва в прослава на Мохамед, той тръгва с другарите си на път. За да стигне до тази страна, те трябвало да преминат Дунава, но като наближили реката, паднала мъгла, поради което сбъркали пътя. Тогава другарите му поискали да се върнат обратно, но Тимур Баба не се съгласил. Видели един овчар и го попитали къде е пътят за преминаването на реката, но той не могъл да ги упъти. Изчакали мъглата да се вдигне, преплували реката с дървена лодка и стигнали страната на татарите. Владетелят на татарите ги посрещнал и им обяснил за пакостите, причинени от ламята. Тимур Баба откликнал на молбата му и се заел да убие ламята. Събрали се 80 000 души да гледат битката. Изричайки проклятие към дявола и молитва в прослава на Аллах, Мохамед и Али, той взел пушката и се отправил на двубой с ламята. Известно е, че култът към Аллах, Мохамед и Али е основополагащото вярване в шиитското направление на исляма и респективно в бекташизма.⁴⁴

След дълъг двубой Тимур Баба убива ламята с “немска пушка” и всички от благодарност целуват “честитата му ръка”. Вероятно това предание има по-късни времеви наслоения (вероятно от ХVІІІ в.), защото оръжието, което се споменава в текста – “немска пушка”, е по-късно откритие.

В целия този епизод на вилаетнамето се вплитат различни чудновати неща, които подпомагат победатаа на нашия герой. Преданията, които представят Тимур Баба като драконопобедител, представляват митичнокултовият слой в ръкописната книга.⁴⁵ Извършването на чудеса (керамат), които са доказателство за “божието благоразположение” към тази свята личност, не са характерни само за неортодоксалния ислям. Като извършители на чудеса се почитат и различни светци в християнството. Постъпката на Тимур Баба например е аналогична с чудесата на св. Георги.

След като побеждава ламята, Тимур Баба оказва почит на своята религия. Той извършва ритуално измиване преди молитва (абдест), слага килимчето си и извършва молитвата. След поклонението към Бога слага кърпата, с която е избърсал водата от абдеста, върху килимчето си и приканва желаещите да получат помощ от него да целунат килимчето му и да се избършат с кърпата му. Килимчето и кърпата, които са атрибути в извършването на религиозния култ, стават посредници в предаването на силата и светостта на Демир Баба на обикновените вярващи.

Заради смелата постъпка награждават Тимур Баба, но той изпраща една част от даровете в свещения за мюсюлманите град Медина, а друга – в текето на Дурсун Баба. В исляма този акт на доброволно пожертвувание (вакф) в полза на религиозно учреждение издига вярващия по-близо до Бога.

От стр. 68 до стр. 75 се разказва за борбата на Тимур Баба и с ламята в Московската страна. В страната на московския крал слязла от небето една ламя. Тя се разделила на две. Едната ламя отишла в страната на мюсюлманите, а другата се придвижила към вътрешната част на Московското кралство. Като чул, че в страната на мюсюлманите ламята била убита, московският крал извикал своите приближени. Попитал ги: “В другата страна - в страната на исляма, се появил един пехливанин на име Тимур, който убил ламята там. Какво ще кажете да изпратим пратеници при турския султан и да поканим този пехливанин, става ли?” Приближените му, като чули името на пехливанина, отговорили: “Те са от друг род, от друго племе, към тях никой не протяга ръце, ако изпратиш човек и го поканиш, казвайки: “Милост и великодушие за любовта към Али, вие сте от посветените, великодушието и човечността са от Али, целуваме ръката ти и коленичим в краката ти, видяхме много мъки от тази ламя, ела и ни избави от нея, стани лек за болките ни”, тогава той може да дойде на помощ.”

След тези думи на приближените му владетелят изпраща един пратеник при Тимур Баба. Той се съгласява да им помогне и пристига в страната на “неверниците”. Съобщава на краля, че прочутият пехливанин е вече тук. Владетелят бързо идва при него, засвидетелства му уважение като на прочут юнак и го пита: “Ти от кой народ си?” Тимур Баба отговаря: “Аз съм от народа на Ибрахим” (т.е. на мюсюлманите).

Ръкописната книга ни дава интересно сведение за това, че в свитата на московския крал знаели, че в този район живеят общности, които имат свои специфични обичаи и вътрешни закони, които невинаги са приемани добре от управляващите ги власти.

След като Тимур Баба убива ламята, московският крал му оказва почит и уважение, като му дарява една област в своята страна, 10 000 овце и 40 000 роби и го моли да остане там като господар. Но Тимур Баба отказва с аргумента, че “неговото село му е по-скъпо от тези дарове”. Тогава московският крал му предава 47 000 мюсюлмани от своето кралство, които да плащат данъка си “не на падишаха и на краля, а на този скромен юнак, станал лек за мъките ни”. Тимур Баба взема тези мюсюлмани със себе си, завежда ги в Узу Хисар и ги пуска свободни в страната на исляма – (“bu canib”).⁴⁷

По-нататък действията на мюсюлманския светец се прехвърлят от североизточна в северозападна посока. Ако досега виждаме чудесата на героя в страната на татарите и в Московското кралство, то по-нататък той се превръща в борец за вярата във войните с християнските владетели на северозапад от османската държава. Тимур Баба приема образа на герой и воин с огромна физическа сила и военни сръчности. Явява се като газия – борец за правата вяра. За връзката между организацията на воините-газии и тази на дервишите говорихме в началото на статията.

Следващите страници в ръкописа илюстрират образно тези взаимоотношения. Тук вече митичният образ се конкретизира, описани са действителни исторически събития. Виждаме Тимур Баба при крепостта Будим (Будапеща), където влиза в битка с неверниците, които се опитват да го убият. Участва в сраженията като конник, служи си със сабя и тояга и с бойния си вик, от силата на който се вцепеняват много вражески воини. Описаните бойни подвизи на Тимур Баба визират войните на Сюлейман І срещу Австрия и Унгария и битките при Будапеща. Както при османските военни действия в хода на завоюването на Балканите към османските войски са се включвали много дервиши – колонизатори и пропагандатори на исляма,⁴⁸ така и в свитата на Тимур Баба при Будапеща също има дервиши.

След като победил “неверническата войска”, Тимур Баба заедно с дервишите си и с военнопленниците си, които поискали “да станат негови хора”, посетили текето на Гюл Баба, което се намирало в крепостта Буда в Унгария.⁴⁹

При изреждането на военните подвизи на героя се подчертава, че Тимур Баба се прочул в неверническите крепости като голям пехливанин и като духовна рожба на Акязлъ Баба. Един “неверник” на име Марко поискал да убие Тимур Баба. Австрийският крал го смъмрил: “Това е пехливанинът, който уби ламята в московската страна, него ли намерихте да убивате?” Тогава Марко се разсърдил: “О, кралю, защо така бързо се уплаши, нима Христос е мъртъв? Изпрати ме да го хвана, да го доведа, да видиш Марко какъв юнак е!” Кралят отговорил: “Ако е така, да съберем войската, да изберем юнаци и да ги нападнем в името на Христос”. Тогава Марко и другарите му тръгват да заловят Тимур Баба. До стр. 92 е описан двубоят между християнската и мюсюлманската войска. Тимур Баба с коня си и с дряновата си тояга разбил трите хиляди души. Дряновата тояга е един от седемте символа за принадлежност към бекташийския орден, който се връчва на новоприетия дервиш. И във вилайетнаметата на Хаджи Бакташ Вели, на Отман Баба, и в преданията за дреги бекташийски светци дряновата тояга (аса) е неизменен атрибут в чудесата, които те извършват.

Тук според митологичните представи на автора на преданието свръхестествените качества, които проявява Тимур Баба, оказват положително въздействие върху изхода на битката – от вика му, мощен като гръмотевица, стенели планини и морета, пет души паднали на място от силата на гласа му, а другите застинали. След ожесточен двубой той заловил останалите бойци и казал на единия: “Или ще станеш мюсюлманин, или ще те убия”. Боецът отказал да стане мюсюлманин, затова Тимур Баба го ударил с дряновата си тояга и го убил. След упорита борба Тимур Баба успял да надвие “главатаря на неверническата войска Марко”. Предложил му, за да спаси живота си, да стане мюсюлманин. Марко приел. Попитали го как иска да се казва, той отговорил: “Досега бях Марко, сега вие знаете как!” Тимур Баба заповядал: “Нека да остане пак Марко”. После още 40 бойци приели исляма. Така алианският дервиш придобива чертите на воина-победител, борец за възтържествуване на своята вяра. Той е вече не смирен пред Бога монах, а газия, който налага правата вяра, а това според догмите на шериата ще оневини всички негови прегрешения пред Бога и ще му осигури вечно блаженство в рая.

Научавайки за тези “луди подвизи” на сина си, майката на Тимур Баба пише писмо до него: “Ако не зачиташ моята молба, то поне уважи молбата на Мохамед и Али и си ела. Аз мислех, че съм родила един светец, а се оказа, че съм родила лудетина”. Тимур Баба уважил молбата на майка си и се върнал в текето при Батова.

След срещата му с духовния си водач Акязлъ Баба в текето при Батова отново виждаме Тимур Баба със своите дервиши да посещава важни бекташийски култови центрове – текето на Хюсам шах гани, известен още като Отман Баба, на Къзълдели Султан в Димотика, на Хюсамеддин Баба. От текетата на Къзълдели Султан и на Хюсамеддин Баба взима позволение (icazet) да заема поста на религиозен водач на бекташийския орден. В бекташизма “иджазет” се дава според заслугите в изпълнението на задълженията на отделните 12 поста. Това е акт, който придава легитимност и всеобщо признание на способностите на един бекташи да заема определена длъжност. Документът, който удостоверява признанието на тези качества от по-висшите степени в йерархията на бекташийската организация, се нарича “иджазетнаме” и се издава от шейховете на главните бекташийски текета. Взимането на “иджазет” (позволение) е свързано със служебната йерархия при бекташите.

В известната ни част от ръкописа разказвачът дава сведения и за един от най-големите бекташийски култови центрове на Балканите – текето на Къзъл Дели Султан. Край мястото, където се намирало текето, имало проход, който свързвал Константинопол с Хърватско. В този проход е паднал във война за вярата Къзъл Дели пехливан. Той е бил погребан в близост до него и с нарочен султански ферман десятъкът от вакфираните към това теке села отивал за издръжката му и за заплатите на служителите в него.⁵⁰

Този откъс показва, че бекташите са се интересували не само от светците, чиито култови центрове били близо до техните родни места, а изобщо от преданията за бекташийските светци и бекташийските текета в османската държава. Те чувствали своята религиозна принадлежност към тях. Посвещавали ги и ги дарявали с това, което могат. Те приемали като своя грижата за местата, където се откъсвали за миг от ежедневието и оставали насаме с Бога, за да измолят от него помощ и опрощение.

Един изчерпателен текстологичен анализ на разглежданата ръкописна книга би дал още доста информация за историята и културата на мюсюлманското неортодоксално население в българските земи. Разпространени са и други предания и легенди за Демир Баба,, но на тях сега няма да се спирам.

В тази статия се спрях на един ръкопис, създаден от ръката вероятно на някой по-образован мюсюлманин. Макар създаването на подобен ръкописен паметник да не е единичен случай, в литературната практика на неортодоксалните мюсюлмани е по-разпространено създаването на религиозни песни – нефеси и иляхи. Най-често техните автори са служели в някое теке. Този вид ръкописни паметници са записвани и преписвани много по-масово, отколкото разглежданото вилайетнаме. Те били съхранявани грижливо от авторите и преписвачите им. За семействата, в които се срещат запазени подобни творби, те имат култово и ритуално значение.

Очевидно в течение на вековете мюсюлманите от хетеродоксните течения на исляма не са били чужди на създаването на своя ръкописна традиция. Ръкописната книга като начин за опазване на културната и религиозната им традиция, като източник на познание и информация, адресирана към идните поколения, имала значително място в живота им. За това свидетелства и приписката, записана на стр. 4 от разглежданото житие на Тимур Баба, която гласи: “Обръщам се към вас – членовете на сбирката на достигналите божествената истина, с молба, да я пазите, че и аз трябва да изчета от край до край тази книга с вилайетнаме”. Авторът на приписката е някой си Кара Иса. За съжаление последните два реда от приписката са силно зацапани и не могат да се разчетат, но тя за сетен път потвърждава значението, което е имала разглежданата ръкописна книга за мюсюлманите-алиани (бекташии). Въпреки че водели относително затворен живот в рамките на своята етнорелигиозна общност, мюсюлманите-алиани съзнавали, че книгата е тяхното огледало към себе си и прозорец към света.

The vita of Demir Baba and the production of manuscripts by Muslim sectarians in North Eastern Bulgaria (A source about their cultural and religious history) Summary

The Muslims belonging to heterodox sects have produced a number of manuscripts and monuments containing information about the history of different streams in Islam in the Balkans. For those who wrote them however, they also have a special semantic meaning. They are holy works that preserve and transmit the philosophical, moral, ethical and religious culture of sectarian Muslim population from generation to generation.

Sectarian Muslims in Bulgarian lands are primarily peasants and large part of them have remained uneducated. On the other hand, they have followed their own laws and traditions, and have been interested in their own history and religious culture.

Notebooks and single folios containing texts of songs and poems – nefes and ilahi, by sectarian Muslim poets to be performed during traditional gatherings, circulate among older people. Some prayers used by the sectarians, stories about the life of Muhammad, Ali, Hasan, Huseyn, about the battle at Kerbela and the twelve imams, have been recorded.

Demir baba is a saint highly revered by the population in North Eastern Bulgaria and a significant part of local folklore there relates to him, thus becoming the basis of a written text recorded in a manuscript devoted to this saint. “Haza kitab vilayetnâme Timur Baba Sultanın” (This is a book about the life and deeds of Timur Baba Sultan). The text is in Ottoman Turkish, rich in many Arabic and Persian words, a language that is not familiar to most Kızılbaş. It can be read and understood only by people who knew the Arabic alphabet and language but it is difficult to find such people among Alevis now.

The volume contains a collection of Muslim legends about the saint Demir Baba. The monument comprises 100 pages 15 lines each. It is written on p. 5 that the manuscript was recorded in the month of Muharrem, in the year 1129 A. H. (16.12.1716 – 15.01.1717).

Demir Baba’s family tree begins with Nuh, İbrahim, and includes Muhammad, Ali ibn Abi Talib, Hasan, Huseyn, and is thus related to the founders of the Shi’ah branch of Islam. Many other saints are also mentioned in the text.

The work contains information about a number of rituals typical for the religious practices of sectarian Muslims. They organized special ritual feasts to celebrate important occasions in their lives. Similar feasts were also organized by the sectarian saints and dervishes venerated in this community. For example, the deeds of Ak Yazılı Baba are described in relation to the marriage of Hacı Dede, the father of Demir Baba. All the famous and deeply respected people from this and other countries were invited to the wedding, all the saints, revered by sectarian Muslims and the patrons of the tekkes in Bulgarian lands as well as those who served in the tekkes – sheyhs, turbedars, gozcis, dervishes were also there. Forty religious communities were represented. Dursun Baba was chosen to be the godfather of Hacı Dede, Kızana Sultan was the godmother (sagdıç) of the bride, and Tay Hızır took part as the father of the bridegroom. The rituals performed during the birth of Demir Baba are described as well as how he was blessed as “the hope chosen by us, the Saviour of our sect”. Many journeys of Demir Baba together with Ak Yazılı Baba, Hacı Dede and their visits to famous tekkes have also been depicted. After the death of Mustafa baba, Ak Yazılı Baba declared Demir Baba competent in spiritual life and passed to him his own holiness, faculties and spiritual perfection. The miracles performed by Demir Baba are also described – the killing of a dragon in the Kingdom of Moscow, his participation in the battle near Budin (Budapest), the battle between Demir Baba and the infidel named Marco. The erzade of Kızıl Deli sultan tekke put his seal on the icazet-name of Demir Baba Sultan, acknowledging thus his right to be revered and to found one of the greatest sectarian cult centers.

Bulgarian sectarian Muslims in North Eastern Bulgaria not only produced manuscripts like the above-described vilâyetnâme but also composed religious chants, which were copied down more often than the vilâyetnâme. They have a ritual meaning for the families still keeping such works. We have recorded about 210 works of this kind which can be classified as follows: chants with religious content, composed outside Bulgarian lands, and chants composed in Bulgarian lands.

The local chants reflect the ritual practices of the sectarians in Bulgarian lands and they relate about saints and cult places, revered and situated in these territories. They were preserved because of the tradition to have a zakir, writing down chants and singing them at the accompaniment of saz, in each religious community and tekke. The material proves that in the course of centuries Muslims from the heterodox sects established their own cultural and religious tradition of manuscripts. The manuscripts contributed considerably to their cultural life functioning as a way of presentation of their own cultural and religious tradition, as a source of knowledge and information, addressing the future generations.

Though these people were quite isolated within their ethnic and religious community they believed that the book was a mirror and a window through which they could see themselves and the world.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. Barkan, O. L. Osmanlı İmparatorluğunda bir iskan ve Kolonizasyon Metodu Olarak Vakıflar ve Temlikler. - Vakıflar Dergisi, 2, 1942, s. 279-286.

2. Tримингэм, Дж. С. Суфийские ордены в исламе, М., 1989, с. 65.

3. За суфизма има огромна литература. Вж. Степанянц, М. Т. философские аспекты суфизма. Москва, 1987; Tримингэм, Дж. С. Суфийские ордены в исламе и цитираната от тези автори литература.

4. Етнонимите “къзълбаши”, “алиани”, “алевии”, “бекташии” се използуват за идентификация на едно и също население. На техния произход тук няма да се спирам. Исторически и езиково най-издържан е терминът “алевии”, който символизира връзката с първия имам Али. В българската наука е навлязъл терминът “алиани”. По-нататък в текста четирите термина се употребяват като синоними.

5. За държавата на Сефевидите вж. Эфендиев, О. А. Из истории социальной и политиеской борьбы в Азербайджане на рубеже ХV-ХVІ вв. – Краткие сообщения института востоковедения, АНСССР, Т. 38, Москва, 1960; Сборник статей по истории Азербайджана. Вып. І, Баку, 1949.

6. Шах Исмаил е заемал престола на Сефевидската държава през 1502-1524 г. Вж. Эфендиев, О. А. К некоторым вопросам внутренней и внешней политики шаха Исмаила І (1502-1524 г.) – Труды Института истории АНАзСССР. Т. 12, 1957, 150-180; Denison Ross, E. The Early Years of Shah Ismail, Founder of the Safawi Dynasty. – Journal of the Royal Asiatic Society, London, 1986; Освен държавник шах Исмаил е бил и поет, известен с псевдонима Хатаи. Вж. Minorsky, V. The Poetry of Shah Ismail. – BSOAS, vol. X, part 4, 1942.

7. Тримингэм, Дж. Цит. съч., с. 88. В турската литература е по-разпространен терминът “секта”, с който турските автори превеждат “тарикат”. Западните автори предпочитат да използуват термините “орден” и “братство”. Вж. Clayer, N. Mystiques, etat et societe. Les Halvetis dans l`aire balkanique de la fin du XVe siecle a nos jours. Leiden, 1994.

8. Например попаднах случайно на препис на книга, която липсва в достъпните ми каталози за османотурска, арабска и персийска литература и е известна като книгата на шейх Сафи. Тя носи името “Haza kitab munakip evliya nubuvettir” и съдържа жития на светци с пророчески миси, които са почитани от алевиите.

9. Теодоров, Е. Произход на някои предания и легенди в Лудогорието. – Език и литература, 1973, кн. 2; Същият, Остатъци от прабългарски фолклор в Североизточна България. – Български фолклор, 1980, кн. 1, с. 33.

10. През 1992 г. Борис Илиев ми даде фотокопие на ръкописа, за което му изказвам своята благодарност. Илиев, Б. Текето Демир Баба, старо тракийско светилище в Лудогорието. – Векове, 1982, кн. 6; Същият, Легенди и предания за текето Демир Баба, старо тракийско светилище в Лудогорието. – Сб. Североизточна България – древност и съвремие, 1985; Същият, Железният баща Демир Баба, С., 1991.

11. Твърдението, че на мястото на текето Демир Баба е била неизвестната гробница на Хан Омуртаг, за която се споменава в Чаталарския надпис, се изказва най-напред от А. Явашов. Вж. Явашов, А. Текето Демир Баба, 1934. Липсват доказателства в подкрепа на тази теза, като се изключи фактът, че самият район, където се намира текето, е бил векове традиционен култов център. Много мюсюлмански сектантски водачи са изградили своите култови обекти върху стари култови постройки. Затова тези места съдържат елементи на религиозен синктретизъм.

13. Иречек, К. Пътувания из България. Т. 2, 1899, 833-834.

14. Стефанов, Й. Историко-археологическият резерват “Сборяново” и култовият комплекс “Демир Баба теке”. – Сб. Българските алиани. С., 1991, с. 22. Най-сигурни доказателства за датировката на тези и други подобни паметници на мюсюлманското култово строителство трябва да се търсят в османските поземлени, данъчни и вакъфски регистри.

15. Гольдциер, И. Культ святых в исламе (Мухамеданские эскизы). Москва, 1938.

16. Битката при Кербела на 10.10.680 г. е между привържениците на имам Хюсеин (син на Али и трети шиитски имам) и привържениците на халифа Йезид ибн Муавия. В нея имам Хюсеин намира смъртта си. Празникът “Ашуре” е посветен на битката пре Кербела и на имам Хюсеин. На този ден вярващите изразяват своята безкрайна мъка по любимия внук на Пророка.

17. Нешри, М. Огледало на света (История на османския двор). Превод М. Калицин. С., 1984; Aşıkpaşâzade. Tevarih-i Ali-i Osman. İstanbul, 1332.

20. Gölpınarlı, A. Velayetname Manakıb-ı Hünkar Hacı Bektaş Veli, Ankara, 1958; Abdal Musa. Velayetname, yayınlayan S. Nüzhet Ergun, Türk Şairleri, C. 1, s. 166-169; Ahmed Eflaki. Ariflerin Menkibeleri, çev. Tahsin Yazıcı, 1973; Dr. Georg Yagob, Dr Rudolf Tschudi. Das Velayetname-i des Hacim Sultan. – Turkische Bibliotek, 1914; İnalcık, H. Dervish and Sultan. An Analysis of the Otman Baba Vilayetnamesi. – Idem. The Middle East and the Balkans under the Ottoman Empire. Essays on Economy and Society. Indiana University. 1993, p. 19-35; Мутафчиев, П. Мнимото преселение на селджукски турци в Добруджа през ХІІІ в. – Същият. Изток и Запад в европейското средновековие, София, 1993; Kiel, M. The turbe of Sari Saltik at Babadag – Dobrudja. – Güney – Doğu Avrupa Araştırmaları Dergisi, 6-7, 1978.

23. Маргос, А. Текето Акязълъ Баба. Пътеводител, Окръжен исторически музей Толбухин. Толбухин, 1971; Eyice, S. Varna ile Balçık arasında Akyazılı Sultan tekkesi. – Belleten, XXXI, 124 (1967), 552-600; Kiel, M. Bulgaristan'da Eski Osmanlı Mimarisinin bir yapıtı, Kalugerovo – Nova Zagora'daki Kidemli Baba Sultan Bektaşi Tekkesi. – Belleten, XXXV, 137 (1971), 45-60; Fekete, L. Gul Baba et le bektasi derkah de Buda. – Acta Orientalia Hungarica, 4 (1955), 1-18; Faroqhi, S. Agricultural Activities in a Bektashi Center: the tekke of Kizil Deli 1750-1830. – Eadem. Peasants, dervishes and traders in the Ottoman Empire. Collected Studies, London, 1986; Keskioğlu, O. Bulgaristan'da Türk vakıfları ve Bali efendinin vakıf paraları hakkında bir mektubu. – Vakıflar Dergisi, C. 9, 1971, 81-94.

29. Пак там. Вж. İnalcık, H. Osmansko carstvo. Klasicna doba, 1300-1600. Beograd, 1974; Cehajic, D. Derviski redovi u yugoslovenskim zemljama. Sarajevo, 1986; Trimingham, S. Sufi orders in Islam, p. 68.

30. По въпроса за точната идентификация на с. Гьокче су има противоречия. Според местни хора това е село Синя вода, Разградски окръг.

31. С течение на времето в народното съзнание терминът “дервиш” (мюсюлмански монах), придобива и известен негативен оттенък и означава хора, които не работят и се припитават от просия и милостиня от вярващите.

32. Религиозният празник “Кърклар” (Султан Невруз) се празнува през нощта на 21 срещу 22 март. Смята се, че на този ден се е родил Али. Той е посветен на 40 почитани от алевиите личности, за които се смята, че са вечноживи невидими пазители на света. Празникът съвпада с началото на Персийската нова година. Вж. Сб. Български алиани, с. 74; Eyuboğlu, Z. Bütün yönleriyle Bektaşilik – Alevilik. İstanbul, 1980, 312-315.

33. Под този литературен псевдоним се крие личността на иранския сефевидски шах Исмаил. От общностите на къзълбашите – алевии, той се счита за един от “седемте велики хора на това братство”.

35. Не е отбелязано местонахождението му, трудно можем да го идентифицираме на този етап, възможно е да е т.н. Дървено теке при с. Александрия, Добричко, където се смята, че е погребан Мустафа Канаат Баба.

38. Неидентифицирано. Възможно е да е текето на Хюсеин Баба в местността Мазхар паша край с. Воден, Разградско.

39. Намира се до с. Момино, Търговищко. Все още е запазена сградата.

40. Има две текета с името Муса Баба, едното в каза Нови пазар, а другото в каза Хезарград (сега до с. Църквино, Разградско). Вж. Faroqhi, S. Op. cit., 92-95.

41. Намирало се е в Русе. Faroqhi, S. Op. cit., 92-95. Вече не съществува.

42. Eyuboğlu, Z. Op. cit., s. 311. Samancıgil, K. Alevilik ve Bektaşilik Nedir, s. 123.

44. Аллах – Мохамед – Али е своеобразна троица (Teslis – Üçler) в шиизма, която наподобява светата Троица в християнството. Тези три елемента са в неделимо единство.

45. Теодоров, Е. Произход на някои предания и легенди в Лудогорието, с. 48.

46. Вж. Попов, Р. Светци близнаци в българския народен календар. С., 1991.

47. В османските наративни източници често под думата “ezincanib” (другата страна) се имат в предвид териториите, които са владение на християнските владетели, а под “bu canib” (тази страна) се имат в предвид териториите, подчинени на османските султани (тази страна – страната на исляма).

50. За стопанското състояние на текето на Къзъл Дели Султан вж. Faroqhi, S. Op. cit.

* “Мюсюлманската култура по българските земи”, /Изследвания/. – Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите, 2, София, 1998. Изд. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия.